Искате ли да си разказваме страшни истории?

Аз започвам:

КЪРВАВАТА МЕРИ

Малко след полунощ, Мери чула, че телефона звъни. Тя живеела сама, защото родителите й работели в Италия. Нямало кой друг да вдигне телефона, затова тя отишла. Чула зловещ, мъжки глас на телефона: Кървава Мери, аз съм убиец и ще те убия!- приятелите й, които се шегуват с нея. Решила да не обръща внимание на зловещите обаждания. Така около месец всяка нощ телефонът звънял и гласът заплашвал Мери. Тя много се уплашила и един ден казала на приятелите си: Моля ви, престанете с тези обаждания, вече не е смешно!- а те й отговорили: Но ние не сме ти се обаждали. Не сме ние, наистина!- Мери се уплашила ужасно много и отишла в апартамента си. Заключила се и затворила прозорците. Приятелите й се притеснили много за нея и решили да я изненадат. Отишли до тях. Видели, че вратата е отворена и влезли в апартамента. Нямало никой. Влезли в стаята на Мери. Мери лежала разсечена на 2 и цялата в кръв на пода

Преди много години живяло семейство от мъж и жена,които много искали да имат деца.Но установили,че не могат.Мъжът предложил да си осиновят,но жената била против,защото преди много време,когато майка й починала я предупредила да не си осиновява деца,защото ще се случи нещо лошо.Но мъжът не вярвал и склонил жената да си осиновят все пак.Така и направили.Осиновили си две момиченца-сестри.Имали голяма къща и ги сложили да спят в стая №13(така и не разбрах защо са имали номера на стаите).През нощта майката се събудила,но не знаела защо.Нещо я таглело към огледалото.Погледнала се в огледалото и видяла образа на майка си,която казвала "Аз те предупредих,сега си носи последствията".Изведнъж майката я обвзело чувство за глад.Затичала се към стаята на двете момичета и влязла вътре.Щом ги видяла се нахвърлила отгоре им ги заклала.След това ги изяла.На сутринта мъжат се събудил и отишъл да види какво правят децата и видял навсякъде следи от кръв.Слязъл долу и видял как откарват жената в лудницата.На следващия ден той отишъл да я посети,но като влязъл в килията й я видял обесена,а на стената написано с кръв "Ти си следващия"

Брегът на призраците

1

Не помня как стигнахме до гробището. Помня, че небето притъмня - и после се озовахме там. Двамата със сестра ми Тери подминахме няколко редици стари, напукани и покрити с мъх надгробни камъни. Беше лято, но над земята се беше спуснала влажна, сивкава мъгла, от която повяваше хлад. Разтреперих се и се загърнах по-плътно с якето.

- Тери, почакай! - извиках. Както обикновено сестра ми бързаше напред. Гробищата винаги са я възбуждали. - Къде си? - едва не ревнах. Напрегнах очи. Едва различавах очертанията й през сивата мъгла. Тери спираше за няколко секунди пред всеки от надгробните камъни. Прочетох думите, изписани върху един камък в краката ми:

"В памет на Джон, син на Дейниъл и Сара Нап, който почина на 25 март 1766 г., на 12 години и 22 дни."

Странно, рекох си. Това хлапе е било на моята възраст, когато е умряло. През февруари навърших дванайсет. В същия месец Тери стана на единайсет. Забързах нататък. Отнякъде повя студен вятър. Затърсих между редовете от стари гробове дребната фигура на сестра ми. Беше изчезнала в гъстата мъгла.

- Тери? Къде се изгуби?

- Тук съм, Джери - долетя отговорът.

- Къде? - попитах, докато стъпвах по гнилите листа. Вятърът се завъртя около мен. Някъде отблизо долетя тих вой.

Трябва да е куче - промърморих полугласно.

- Дже-ри! - Гласът на Тери сякаш идеше от хиляди мили. Повървях още малко, сетне се подпрях на един надгробен камък.

- Тери! Почакай ме, де! Спри да щъкаш наоколо!

Пак този страховит вой.

- Не вървиш накъдето трябва - извика ми Тери. - Тук съм.

- Страхотно. Много ти благодаря - троснах се аз. Защо си нямах сестра, която да харесва бейзбол, вместо да ме влачи по гробища?

Вятърът довяваше странни, шептящи звуци. Облак изсушени листа ме блъсна в лицето. Затворих очи. Когато ги отворих, видях Тери клекнала до малък гроб.

- Не мърдай - рече тя. - Ей сега идвам.

Заобиколих няколко паметника и застанах до нея.

- Стъмва се вече - казах. - Да си вървим от тук. Обърнах се. Направих крачка и... нещо ме сграбчи за глезена. Изпищях и направих опит да се освободя. Но хватката се затягаше. Ръка. Протягаща се от калта до гроба. Изпищях отново. Тери също пищеше. Ритнах силно и се освободих.

- Бягай! - крещеше Тери.

Вече се носех презглава. Докато двамата с Тери тичахме през мократа трева, отдолу изскачаха зелени ръце: Щрак! Щрак! Прас! Прас! Ръцете се надигаха. Протягаха се към нас. Хващаха ни за глезените. Свърнах наляво. Щрак! Отскочих надясно. Прас!

- Бягай, Джери! Бягай! - врещеше сестра ми. - Вдигай високо крака! Чувах маратонките й да тропат зад мен. След това чух ужасен вик:

- Тери! Хванаха ме! Обърнах се задъхан. Две яки ръце я бяха сграбчили за глезените. Замръзнах неподвижно, втренчил очи в сестра ми, която се дърпаше отчаянно . - Джери, помогни ми! Не искат да ме пуснат!

Поех дъх с пълни гърди и се хвърлих към нея.

- Хвани се за мен - наредих й и протегнах ръце. Изритах всяка от ръцете, които я държаха. Но те не помръдваха, не я пускаха.

- Аз... не мога да се помръдна! - проплака Тери.

Почвата под краката ми се разтърси. Погледнах надолу и видях от земята да се подават още ръце. Задърпах Тери за китката.

- Тичай! - изкрещях й истерично.

- Не мога!

- Разбира се, че можеш! Опитай пак! Оххх! - изстенах, когато и в моите глезени се вкопчиха две ръце.

Сега и аз бях техен пленник. И двамата бяхме паднали в капана.

2

- Джери! Какво ти става? - попита ме Тери.

Премигнах. Сестра ми стоеше до мен върху една скалиста площадка на брега. Погледнах към спокойните води на океана под нас и поклатих глава.

- Уф. Ама че странна работа - промърморих. - Спомних си един кошмар отпреди няколко месеца. Тери ме погледна начумерено.

- Сега пък какво беше? - Ами за гробището - отвърнах. Обърнах се и погледнах към малкото гробище в покрайнините на боровата гора, което бяхме открили преди няма и половин час. - Сънувах, че от земята се подават зелени ръце и ни сграбчват за краката.

- Трева - отвърна Тери. Тя отметна назад един кичур. Като се изключи, че е с няколко сантиметра по-висока от мен, инак си приличаме като брат и сестра. И двамата имаме кестеняви коси, луничави лица и кафяви очи. Една-единствена разлика - Тери има трапчинки на бузите, когато се усмихва, аз нямах. Слава на Бога.

Няколко минути се разхождахме по брега. На места боровата гора стигаше почти до водата.

- Може би си спомняш съня, защото си нервен - рече замислено Тери. - Нали знаеш? Задето цял месец ще сме далеч от дома.

- Може и тъй да е - съгласих се. - Никога не сме отсъствали толкова дълго. Но какво може да ни се случи тук? Брад и Агата са наистина страхотни. Брад Садлер е наш далечен братовчед. Стар далечен братовчед ще е по-точно. Татко казва, че Брад и жена му Агата били стари още когато той бил дете! И двамата са много забавни и дейни за възрастта си. Ето защо когато ни поканиха да им гостуваме в къщата им в Ню Ингланд на брега на океана, двамата с Тери се съгласихме ентусиазирано. Идеята ни се стори великолепна - особено сравнена с възможността да останем в тесния, задушен апартамент в Ню Джърси, където живеехме.

Пристигнахме с влак тази сутрин. Брад и Агата ни чакаха на перона и ни откараха в боровата гора, където беше тяхната къща. След като си разопаковахме багажа и обядвахме, Агата предложи:

- А сега, деца, защо не се поразходите наоколо? Има толкова много интересни места. Ето как двамата се озовахме на брега. Тери ме сграбчи за ръката:

- Ей, хайде да се върнем и да разгледаме онова малко гробище! - предложи тя ентусиазирано.

- Ами... не знам. Сънят все още бе жив в спомените ми. - О, я стига. Няма да срещнем никакви зелени ръце. Обещавам ти. Обзалагам се, че има много интересни надгробни камъни.

Тери обожава да изследва стари гробища. Въобще обича всякакви страшни неща. Все чете книги на ужасите. Най-странното е, че първо прочита последната глава. Прави го, защото иска да узнае тайната. Не може да търпи да не знае отговора. Сестра ми има милион интереси, но разходките из стари гробища са най-странното й хоби. Понякога залепва оризова хартия върху надписите и драска отгоре с химикал, за да ги отпечата.

- Ей! Почакай! - извиках я.

Но Тери вече тичаше към крайбрежното гробище.

- Побързай, Джери - подкани ме тя. - Не бъди такова шубе. Последвах я по брега и в боровата гора. Миришеше на смола. Гробището започваше веднага след първите дървета. Беше заобиколено от порутена каменна ограда. Пъхнахме се през един тесен отвор в нея. Тери се зае да разглежда паметниците. - Брей. Някои от тези надписи са ужасно стари - обяви тя. - Виж тоя например.

Тя посочи един малък камък. Отпред бяха изрисувани череп с криле от двете страни на темето. - Това е ръката на смъртта - обясни сестра ми. - Много стар пуритански символ. Страшничко, а? - Тя се наведе и прочете надписа: - "Тук лежи тялото на г-н Джон Садлер, който напусна този живот на 18 март 1642 г., навършил 38 години."

- Садлер. Като нас - рекох. - Брей. Интересно, дали не ни е роднина. - Направих някои бързи изчисления. - Ако е така, този Джон Садлер трябва да ни е пра-пра-пра-пра-прадядо. Умрял е преди 350 години.

Тери вече се беше преместила на следващия камък.

- Този тук е от 1647, другият - от 1652. Мисля, че нямам толкова стар надпис. – Тя изчезна зад един висок надгробен камък. Вече знаех къде ще прекараме целия месец. Но за днес ми стигаше да се мотая из гробища.

Тръгвай. Хайде да се разходим по брега - рекох и се огледах за Тери. - Ей, Тери? Къде изчезна? - Надникнах зад високия камък.

Нямаше я там.

- Тери? - Океанският бриз разлюля клоните над нас. - Тери, престани, чуваш ли? Нали знаеш, че не харесвам тия номера.

Главата на Тери се показа иззад един камък.

- Защо? Плашиш ли се?

Не ми харесваше усмивката на лицето й.

- Кой, аз ли? Никога.

Тери се изправи.

- Добре, пъзльо. Но утре пак ще се върна тук. - Тя ме последва надолу към скалистия бряг.

- Интересно, какво ли ще видим там - мърморех, докато се оглеждах.

- О, я погледни това. - Тери се наведе и откъсна някакво жълто диво цвете, щръкнало между два камъка. - Обикновена петлога -обяви тя. - Странно име за диво цвете, нали?

- Вярно - съгласих се. Второто хоби на Тери Садлер са дивите цветя. Къса ги и ги поставя между страниците на дебелите книги да изсъхнат.

Тери се намръщи. - Какъв ти е проблемът сега?

- Непрестанно спираме. Искам да огледаме всичко наоколо. Агата каза, че там долу има един малък плаж, където може да плуваме.

- Добре, добре - отвърна тя и завъртя очи.

Вървяхме още известно време и стигнахме малък пясъчен залив. Но и тук камъните бяха повече от пясъка. От водата се подаваше дълъг, скалист вълнолом.

- Питам се това за какво може да е - рече Тери.

- За да задържи пясъка - обясних аз. Готвех се да подхвана една кратка лекция за крайбрежната ерозия, когато Тери неочаквано възкликна:

- Джери, погледни! Виж там! - Сочеше към високия каменист хълм до брега. Сгушена сред камъните, на върха на една широка площадка се виждаше тъмна пещера.

- Хайде да се изкатерим и да влезем в пещерата - предложи тя разпалено.

- Не, почакай! - изведнъж си спомних какво ми казаха мама и татко тази сутрин, когато се качвахме на влака: да държа под око Тери и да не й позволявам да измисля разни налудничави идеи. - Може да е опасно - казах. - Аз съм по-големият от двама ни. Освен това съм и по-разумният. Тя се начумери.

- О, я стига - рече и се затича към основата на скалата. - Поне ще я погледнем отблизо. По-късно ще попитаме Брад и Агата дали може да се качим. Последвах я неохотно. - Добре де, добре. Ако си мислиш, че старците ходят по пещери.

Докато се приближавахме, започнах да осъзнавам, че пещерата е доста голяма. Никога не бях виждал по-голям вход, освен в едно списание за скаути. - Интересно, дали някой живее там - бърбореше развълнувано Тери. - Някой отшелник например. - Тя сви ръце на фуния и извика: - Ехоооо!

Понякога Тери е голяма досадница. Представяте ли си, да живеете в пещера и някой да ви крещи отвън?

- Ехоооооо! - повтори отново сестра ми.

- Да си тръгваме - подканих я. И тогава от вътрешността на пещерата долетя протяжно изсвирване.

Двамата се спогледахме.

- Брей! Какво беше това? - прошепна Тери. - Бухал?

Преглътнах. - Не мисля. Бухалите спят денем. Отново този звук. Протяжно изсвирване от вътрешността на пещерата. Какво можеше да е това? Вълк? Койот?

- Обзалагам се, че Брад и Агата вече се питат къде сме - прошепна Тери. - Може би трябва да вървим. - Да. Права си. - Обърнах се и понечих да тръгна. Но отново чухме звука. Този път беше по-силен. Засенчих очи с длан и погледнах нагоре.

- Не! - сграбчих Тери за ръката, когато мярнах една сянка - грамаден прилеп се носеше право към нас и съскаше злобно, беше с ококорени кръвясали очи и щръкнали зъбки.